Good ebening…
Сякаш паузата за националните отбори дойде съвсем навреме. Никога досега, не си спомням да съм се радвал толкова много от факта, че 2 седмици няма да се измъчвам, гледайки подобието на футбол, което се случва напоследък. Да, звуча негативно. Да, наричам го подобие, защото наистина не си спомням да сме изглеждали толкова безлично дори и през последните години на Венгер. И повярвайте ми, не съм от хората, които биха казали „WengerIN”, защото има и такива.
Миналият сезон, сякаш нещата вървяха добре. Нов треньор, свежи идеи, нови тренировъчни занимания, промяна на тактическата постройка. Закупиха се футболисти на постове, които от години се запълваха от посредствени играчи (или изобщо нямаше такива). Всичко изглеждаше добре постлано и оставаше само да се получи добрата сплав между футболисти и треньор.
„В началото бе промяната“.
Това беше мотото на първият полусезон на Емери. Винаги „успяваше“ да нареди състава така, че на полувремето да се налага да направи не една и две промени, за да се обръща развитието на всеки двубой, в който изоставахме. Това работеше до един момент (по времето, когато успяхме да запишем серията от 22 двубоя без поражение във всички турнири). Но всички знаеха, че е въпрос на време това просто да спре да работи. Към края на сезона сякаш влакът започна бавно, но сигурно да дерайлира. Фокусът върху Лига Европа измести вниманието на Унай. Очевидното подценяване на последните 4 двубоя от първенството просто изяде главата на този иначе симпатичен млад испански специалист ( 😊 ).
Лятото бе обещаващо.
“Be excited!”, Josh Kroenke once said.
И наистина, от нищото се оказа, че сме успяли да договорим едно от най-обещаващите крила в Европейският футбол, докато всички ни се смееха преди това, твърдейки, че Арсенал не може да купи Пепе. Е, купихме го… и какво от това, дами и господа? Какво от това? Какво от това, че купуваш най-обещаващият шотландски ляв бек, като го държиш да топли място на скамейката, където всъщност трябва да седне охранителят на Месут Йозил. Какво от това, че имаш млад, работлив и отлично четящ играта дефанзивен халф, като го оставяш и него да гние и да помирисва терен само в „леките“ мачове в Лига Европа. Няма да посочвам имена, драги артилеристи, всички много добре знаете за кои футболисти говоря. Winter is coming…. И може изведнъж да се озовем без, може би, най-качественият дефанзивен полузащитник, който сме имали от години.
„ Арсенал ще бъде отбор, който ще пресира. Арсенал ще бъде отбор, съставен от протагонисти. Арсенал ще има ясно изграден атакуващ стил.“
Думи, изречени на първата пресконференция на Унай Емери през май 2018 година. 18 месеца по-късно няма и следа от тези обещания. Отборът заприличва все повече на средняк, без ясно изразен облик. Играчите са демотивирани, езикът на тялото им е просто тежък за гледане. И тук идва момента, в който трябва да се намеси силната фигура. Не, г-н Емери, не виждам такава във Вас. Човек, който бяга от отговорността за назначаването на капитан, а на всичкото отгоре номинира 5-ма такива, на база на „тайно“ вътрешно гласуване. Човек, който изважда извън отбора за неопределено време един от най-креативните му играчи (макар и всички да се обединим около мнението, че Йозил е гениален играч, но му липсва постоянство). Очевидно, Йозил е неудобен.
Очевидно, Йозил не пасва на концепцията, която Емери има предвид…ако изобщо все още има концепция. Но това далеч не е всичко. 18 месеца по-късно Емери така и не успя да научи Английски на такова ниво, че поне да се разбира с играчите и да успява да им предаде своето послание. Езиковата бариера е жесток проблем, в съвременният футбол, в който често, в отбор от дадена държава, дори няма футболист от същата националност. Ако му е наистина толкова трудно, можеше поне да се опита с преводач, пък дори и да изглежда смешно отстрани.
И като заговорих за език на тялото – може би най-красноречивият такъв е именно на Унай. Няма и помен от подскачането, викането, нахъсването на отбора. Пред нас виждаме един човек, който очевидно е изгубил своята искра. В очите на Емери се чете едно единствено нещо – обреченост. Сякаш Арсенал се оказа прекалено голяма хапка, която заседна дълбоко в гърлото. И така трябва да бъде. Арсенал е велик клуб, с който малцина биха могли да се справят подобаващо добре. В днешно време вече е почти невъзможно да видим мениджър, който да се задържи повече от 4, дори 5 години в един клуб. Просто времената са други. Търпението на собствениците на отбори се изчерпва много по-бързо. Конкуренцията в лигата нарастна дотолкова, че вече не говорим за класическият ТОП 4.
Боли ме, докато пиша всичко това, тъй като просто не вярвах, че на толкова ранен етап от сезона, той ще изглежда като вече приключил. Почти не останаха хора, които да смятат, че Емери се нуждае от ОЩЕ време.
Няма нужда да подчертавам каква е моята лична позиция, тъй като тя се разбира достатъчно добре от мислите, които ме връхлетяха, докато пишех този мой анализ.
Очевидно ще трябва да се направи промяна, и то в най-скоро време. Невъзможни неща няма, но… просто не виждам път наобратно.
Играчите изглеждат обезверени, а Емери търси оправдания след всеки мач. Купата с оправдания е вече празна.
Дори нямам намерение да се заравям в статистиките от този сезон, тъй като те са до болка познати на всички. Номер 1 сме, във всички негативни класации. И има защо!
От тук насетне остава само едно – да видим какво ще ни донесе времето. Моментът е преломен. Пътят трябва да бъде само нагоре, а целта трябва да оправдае средствата. Целта пред всички е ясна – класиране в Шампионска Лига, връщане на облика на отбора и усещането за това, че нещата са на прав път. А средствата? Средствата са едни 6 милиона паунда под формата на неустойка.
И последно, но не и по важност – много бих се радвал ако след един-два месеца седна да пиша поредният си анализ и бъда опроверган от човекЪТ, от когото зависи това.
Have a good ebening, на всички!
С уважение,
Жоро G.